Начало За мен

Блогът на Нели

 

Този материал е публикуван в Материалы XII Международных педагогических чтений  «Стандартизация общего образования: управление,   методическое обеспечение, формирование универсальных учебных действий», Волгоград, ВГАПК РО, 2013, ISBN 978-5-904776-34-3.

 

ВМЕСТО  УВОД

15 септември, преди 30 години: първият учебен ден в едно българско училище. Първолаците с китки в ръка, затаили дъх, пристъпват в училищната сграда. Сърчицата им пърхат от вълнение - днес влизат в един нов свят, светът на знанието. В класната стая отварят с трепет читанките, усърдно сричат и са щастливи с всеки постигнат успех, защото се учат да четат, а книжката, както те добре знаят, е прозорец към света...

Малко след 15 септември, 2008г.: Вопъл на една майка, публикуван като коментар в teacher.bg: „...Синът ми навърши седем години миналата седмица. Той е доста будно и находчиво хлапе. Никога не съм имала проблем в предучилищната занималня, но сега се чувствам безсилна. От 15-ти септемви до момента той проявява абсолютно нежелание и незаинтересованост към училището. Няма желание да ходи, да пише или каквото и да е друго...“

Къде останаха онези вдъхновени и жадни за знание деца? Част от тях, година след година, посрещат новите първокласници и с все по-голяма тревога се питат: „Къде е онзи ентусиазъм, с който аз прекрачих училищния праг?“.

Отговорът е прост: когато ние бяхме деца, знанието беше дефицит, информацията беше дефицит, медиите бяха дефицит, че дори и любимите ни анимационни герои се брояха на пръсти.

А как расте съвременното дете? То е родено в дигитален свят и от ранна възраст е интензивно бомбардирано с информация и медия във всякакъв формат. Това дете не казва: „Мамо, помниш ли приказката за...“, то пита: „Мамо, помниш ли филмчето за...“ За това дете няма значение дали ще седне пред настолен компютър, лаптоп, нетбук или таблет, дали ще ползва мишка, тъч-пад или тъч-скрийн, дали операционната система ще е Windows XP, Vista или 7, Linux или MAC OS – то винаги успява да намери каквото му е нужно. Това дете расте във високо интерактивна среда – пъстра и динамична, която светкавично реагира на всяко негово действие, в която всеки миг е приключение. В тази среда детето е откривател, герой, творец, дизайнер и какво ли още не... И същото това дете влиза в класна стая, където трябва да стои пасивно, да чете, пише и слуша това, коeто учителят му поднася наготово. Очевидно е, че класическата методика на преподаване не може да докосне и ангажира съвременните деца.

Ще помогнат ли ИКТ? Да, но само ако сме наясно как да ги използваме правилно. А това ще стане след като разберем с какви деца си имаме работа.

 

КОИ  СА  ДИГИТАЛНИТЕ  ДЕЦА?

Това са децата на новото хилядолетие и дигиталната революция. За тях се говори не от вчера, ако трябвяа да бъдем точни – от момента, в който разбрахме, че въпросната революция е необратимо и повсеместно явление. Това са децата, растящи в ежедневен контакт с цифрови технологии. Това са и децата, които имат на разположение всички налични дигитални “играчки”.

 

НАДЕЖДИ  И  ТРЕВОГА

Прекрачихме прага на новото хилядолетие като граждани на информационното общество. С нескрита гордост разказвахме как 4-5 годишни деца се справят с компютрите, Интернет и мобилните телефони по-бързо дори от дигитално грамотни възрастни и съвсем естествено хранехме големи надежди за тях – родените в този малко плашещ и твърде непривичен за нас, родители и учители,  дигитален свят.

# ИКТ Експерти

Тъй като забелязахме, че те с невиждана досега бързина се адаптират и оперират без никакво затруднение с технологии, които за нас бяха, да си признаем, едно препятствие, беше нормално да се надяваме, че тези деца ще бъдат изключителни експерти в областта на ИКТ, с креативно технологично мислене, ненадминати по отношение на многозадачността, изключително бързи в обработката и възприемането на дигитална информация, че и от няколко източника едновременно.

Какво ни показа действителността?

Оказа се, че тези деца не мислят “на езика” на технологиите, a  “на езика” на взаимодействията и не се интересуват как работи дадена технология, а просто искат да я използват. Устройства, които в нашите очи са смайваща технологична новост, за тях са едно обикновено средство за комуникация и забавление. Дали дигиталните деца са ИКТ експерти? По-скоро са експертни потребители на ИКТ.

# Многозадачност

Бързината и мощността на съвременните компютърни конфигурации, както и възможностите на операционните системи, провокират у потребителя един съвсем естествен стремеж към многозадачност. А гражданинът на информационното общество, бил той дигитален „имигрант“ или не, оперира не само с компютър. И след като дори и ние, „имигрантите“, започнахме да ставаме многозадачни, какво да кажем за децата си – дигиталните „туземци“? При тях стремежът към многозадачност е вродено качество.

Но дали многозадачността е равнозначна на по-голяма продуктивност, както се смяташе първоначално? За съжаление, човешкият мозък е биологично неспособен да поддържа вниманието ни към няколко неща едновременно [1] и всеки опит да бъдем многозадачни в действителност влошава умението ни да се концентрираме и намалява продуктивността ни. При дигиталните деца ефектът е още по-драстичен – учителите масово се оплакват от липса на умения за концентрация и къс интервал на внимание у новото поколение ученици.

# Бързина и многоканалност

„Общуването“ с ИКТ провокира още и бързина и многоканалност във възприемането
на дигиталната информация, която от своя страна е в огромни количества и в най-различен формат. Но дали това изобилие е за добро?

На практика се оказва, че дигиталните деца с голяма скорост сканират информацията, но не я запомнят и по-скоро са в състояние да систематизират,  но не и да усвояват знания. Нямат и мотивация за това – Google и Wikipedia им осигуряват на момента всичко необходимо. Тревожното тук е, че при такова интензивно обработване на информация нараства дялът на краткосрочната памет за сметка на дългосрочната, вследствие на което дълготрайните и задълбочени знания се превръщат в легенда.

# Най-образованото поколение

Новото хилядолетие ни завари и с една развита образователна система. Съвременните деца имат най-големите възможности да се образоват от всички поколения, живяли досега. Надеждата ни бе дигиталните деца да станат най-образованото поколение в историята на човечеството.

За съжаление, образованието и кариерата нямат стойност за тях. Те ще продължат да посещават учебните заведения под давление на своите родители и на законодателната система, но в действителност са по-склонни да се самообучават, отколкото да бъдат учени. Стрeмежът към успешна кариера, който беше основният мотиватор на предходното поколение Y да се образова, при дигиталните деца просто липсва. Във виртуалния им свят да си образован не е привилегия, там важат други критерии за успех, а медиите, които ги заобикалят, изпращат посланията: „Хвани мига!“, „Забавлявай се!“, „Консумирай!“. 

# Най-интелигентното поколение

Освен до образование,  дигиталните деца имат и най-бърз, богат и разнообразен достъп до информация в сравнение с предходните поколения.  Цялото познание на човечеството е „на едно кликване“ от тях. Очаквахме това да бъдат най-интелигентните деца, които историята познава. 

Какво се наблюдава на практика?

Дигиталните деца демонстрират обезпокоителна интелектуална неангажираност и то не само в училище. По ирония, именно фактът, че информацията е „на една ръка разстояние“, демотивира децата да натрупват знания. Да бъдеш знаещ, просто не е актуално – знанията са в Мрежата. И ако за предходните поколения богатата обща култура и интелектът бяха форма на престиж, за дигиталните деца те нищо не означават. Същевременно, в европейските стратегии 2010 и 2020 непрекъснато се отчита като приоритет изграждането на икономика, основана на знанието и иновациите [2]. И тук тревожно можем да се запитаме: Чии знания? 

# Обществена и гражданска позиция

Назряващите екологична, финансова и политическа кризи положиха у нас надеждата, че децата, растящи в такава обстановка, бързо ще достигнат до зрялост, ще имат силно изразена гражданска позиция и ще бъдат запалени природозащитници.

Да, тези деца действително бързо съзряха, но не за гражданска позиция, а за цинизъм, скептицизъм и недоверие – към държавата, обществото, институцията, семейството, духовните и морални ценности, традициите.

За съжаление, тази негативна позиция най-често се изгражда първо от родителите и след това от медиите. Децата от ранна възраст съпреживяват тревогите на родители, притиснати от безработица и финансова несигурност, а медиите бълват новини за кризи, бедствия, корупция, престъпност, насилие и т.н. Светът около тях става все по-опасно и несигурно място и детският оптимизъм бързо отстъпва място на: „Не ме интересува, от мен нищо не зависи...“

 

ОЩЕ ТРЕВОГИ: Възпитанието

# Липсата на респект

Това, което тревожи най-много съвременния педагог е липсата на респект у учениците. Респект не само към личността на учителя, но и към неговите квалификация, опит и знания, че дори и към знанието като явление. Що се отнася до институцията – за отношението към нея бе споменато по-горе. Още по-тревожно е, че липсата на респект започва да се проявява вече и в детска възраст. „Не искам и не можеш да ме накараш!“ става все по-често срещана фраза дори и сред децата от детската градина. [3]

Съвсем естествено е да гледаме на това явление като на индикатор за пропуски във възпитанието и да обвиняваме родителите и най-вече прекомерната им заетост. Но дали съвременният родител има свободата да възпитава?

# Законът за закрила на детето

Този закон отдавна не е „привилегия“ само на развитите държави и мотивацията за неговото въвеждане се диктува от най-добри подбуди – защита интересите на децата. Но, както се оказва, особено в страните, където такива закони действат от десетилетия, медалът има и горчива обратна страна. В закона се делигират права на детето, но не се посочват задължения – детето трябва да бъде щастливо на всяка цена и най-безобидното наказание, дори и един отказ,  могат да се тълкуват като форма на насилие. На практика, родителите се страхуват да възпитават, за да не попаднат под санкциите на закона, по същия начин се чувстват и педагозите. Дете, което никога не получава отказ или наказание, не е в състояние да преценява последствията от действията си и още по-лошо – израства с усещането, че „Всичко ми е позволено и за нищо не нося отговорност!

# Чувство за безнаказаност

Чувството за безнаказаност се подклажда и от още няколко източника: на първо място от компютърните и видео игри, където героят има по няколко живота и макар и да допуска грешки, остава невредим, а при загуба винаги има нова игра. На второ място – от контакта с цифровите технологии. Първото нещо, което научава един потребител е, че винаги има „отказ“ на последното действие – т.е. няма непоправими грешки. И може би най-тревожният източник са на пръв поглед безобидните детски филми. Независимо дали са игрални, 2D или 3D анимация, като правило главният герой се опълчва на традициите, авторитета на родителите, обществените норми, впуска се в куп главозамайващи приключения, от които излиза без драскотина и накрая винаги е победител. Децата от ранна възраст се асоциират с любимите си герои и наред с това – с идеята, че грешките остават безнаказани.

# У дома е най-сигурно

Детските площадки, малките улички и задни дворове, пълни с играещи деца – всички до едно без придружител, отдавна са само сладък спомен от детството на поколението X. Съвременният родител не оставя децата си да играят отвън сами. И го прави не само защото законът не му позволява, но и по лично убеждение – отвън е опасно. И тъй като свободното му време е ограничено, записва детето на множество занимания – танци, спорт, рисуване, музика и др. А за педагозите е добре известно, че когато детето няма възможност от свободна и креативна игра с други деца, когато свободните му занимания са структурирани и контролирани, то губи не само радостта от детството, но и възможността играейки да се учи от грешките си, да решава проблеми и да изследва границите на поведението си.

Когато няма никаква алтернатива за запълване на времето, детето се оставя пред телевизора или компютъра „да се занимава“ – все пак е в безопасност у дома. Но при прекомерно „екранно“ развлечение децата губят преценката си за въздействието, което оказват върху другите хора при жив контакт, както и умението да разчитат лицевите изражения. При зрителен контакт и диалог на живо сетивата се стимулират по различен начин и се формира хормонът окситоцин, който играе важна роля при изграждане на социалното поведение [4]. Следователно, прекомерното „общуване“ с екрана, води до влошено общуване „на живо“.

 

ОЩЕ ТРЕВОГИ: Социалните мрежи

Едва ли има родител на тийнейджър, който да се чувства комфортно, наблюдавайки детето си, потънало в дебрите на социалните мрежи. Всъщност, едва ли е необходимо да използваме множествено число – за съвременния тийнейджър социалната мрежа е една: Facebook. Тук трябва да се подчертае, че социалната мрежа в първоначалния си замисъл не е негативно явление – формирането на виртуални общности, споделянето на възгледи и идеи, възможностите за комуникация, за изразяване на мнение са все неща, които биха могли да имат дори положителен ефект върху един тийнейджър, стига да се използват конструктивно. За съжаление, и тук медалът има обратна страна. Каквато и морално-ценностна система да са опитвали да изградят родителите, в конкуренция със социалната мрежа, те губят битката. Социалната мрежа има свои норми и свои ценности, които подклаждат и без това присъщия на тийнейджърите цинизъм. Децата ни преглеждат десетки трол-комикса на ден (фиг.1) и още по-лошо, могат да направят и свои собствени, необходимо е единствено да посетят съответния сайт [5]. За по-напредналите има и специални програми, инсталирани на мобилните им телефони.

Да, социалната мрежа действително подтиква тийнейджърите да бъдат креативни и да изразяват себе си, но да се запитаме: В каква посока?

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: От тревога към действия 

Няма съмнение, че безпокойството относно дигиталните деца е основателно – опитът ни като родители и преподаватели го показва, повече от очевидно е, че има фундаментално разминаване между начина, по който децата мислят, общуват и учат, и начина, по който училището взаимодейства с тях [6].

# Дискутираме и анализираме проблемите, които срещаме, търсим причините и все по-ясно се очертава един генерален извод: тези деца са различни, родени са в различен свят, живеят на различна скорост, мозъците им функционират по различен начин и е невъзможно да бъдат адаптирани към образователната система във вида, в който тя съществува. Единственото решение е образователната система да се адаптира към тях.

# Следващият извод е, че не бива да виним само дигиталните технологии за появата на тези деца. Вината е и наша – ние изградихме информационното общество и пак ние поставихме тези технологии в ръцете на децата си.

# Другото, което трябва да приемем е, че тези деца, които толкова ни разочароват и смущават, всъщност са интелигентни и креативни, макар и не по нашите критерии и нашата главна задача е вместо да се оплакваме, че им липсват качества, които ние намираме за ценни, да открием качествата, които те притежават и  да направим всичко възможно, за да разгърнем потенциала им.

# За да оценим реално качествата на дигиталните деца, най-напред е необходимо да се сложи край на унифицираното оценяване с помощта на стандартизирани тестове. Не е възможно със стандартни еталони да се даде количествена оценка на нестандартен начин на мислене. Образно казано – със стандартизираното тестово оценяване се опитваме  да вкараме кубчета в цилиндрични отвори.

# Вместо това, нека да ги наблюдаваме, да ги питаме, да ги слушаме, да ги предизвикаме, да уважим техните интереси, да опитаме да разберем идеите им, чак тогава ще бъдем в състояние да им помогнем да станат по-добри, ангажирани и самостоятелни ученици [6]. Всичко това може да се постигне, ако масово се прилага интерактивно обучение като стратегия за преподаване и особено в началние курс – учене чрез игра.

# Преди да започнем да преподаваме на дигиталните деца факти и подробности за света, и да очакваме от тях да ги запомнят, нека имаме предвид, че тяхната нагласа е: „Ще потърся информацията, когато ми потрябва“ и запомнянето на факти и подробности е безмислено за тях – вместо това предпочитат да получат по-глобално и концептуално познание за околния свят.

# Следващата стратегическа стъпка е обвързването на учебния материал с примери от реалния свят и по-точно – с неща от тяхното обкръжение. Учебният материал трябва да има значение, стойност и смисъл за ученика, а не за учителя. Вместо да наизустяват математически формули (в което не виждат никакъв смисъл), за тях е по-важно и небходимо да видят как и за какво се използват тези формули в реалния живот. Вместо открити уроци – нека да провеждаме повече уроци на открито. Дигиталните деца опознават света и учат най-добре чрез лично участие и активни действия, т. нар. учене от първа ръка.

# И накрая – да приемем идеята, че в съвременния свят има два вида учебно съдържание: на първо място традиционното познание, което в момента се преподава в училищата, като с времето някои от неговите области ще стават по-важни, докато други ще останат на заден план и т. нар. познание на 21 век: критично мислене,  способност за решаване на проблеми, интерперсонални умения, екипни умения, комуникационна, информационна, технологична и визуална грамотност, биотехнология и биоетика.

И това познание трябва да бъде взето под внимание, ако искаме да подготвим дигиталното поколение за неговия бъдещ живот.

 

ЛИТЕРАТУРА

[1] Medina, J.Brain Rules: 12 Principles for Surviving and Thriving at Work, Home, and School.Pear Press, 2008, ISBN 978-0-9797777-4-7.

[2] Communication from the Commission Europe 2020 A strategy for smart, sustainable and inclusive growth, available online at:

http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=COM:2010:2020:FIN:E DF

[3] Fleming, K. Meet Generation Z. Marie Claire Magazine, October, 2010. Available online at:

http://au.lifestyle.yahoo.com/marie-claire/features/world/article/-/8223607/meet-generation-z/

[4] Sigman, A. The Spoilt Generation: Why Restoring Authority Will Make Our Children and Society Happier. Piatkus, 2009, ISBN 978-0-7499-4148-2.

[5] http://memegenerator.net/, http://www.memecreator.org/

[6] Jukes,I., A.Dosaj. Understanding Digital Children – Teaching & Learning in the New Digital Landscape, The InfoSavvy Group, September, 2006.


 Коментари 

- - -

Този материал е публикуван в списание Образование и технологии, 2012, брой 3, стр. 65-66, ISSN 1314-1791. 

В хода на своето развитие, човечеството непрекъснато е търсило начини за улесняване на труда си и през по-голямата част от това развитие, фокусът е бил насочен към облекчаване на физическите усилия. Индустриалната ера разреши почти изцяло този проблем и съвсем естествено беше да дойде ред на улесняването на умствения труд. Това беше задачата на информационната ера и както добре може да се види, за много кратко време бяха постигнати изключителни резултати в тази посока – информационните и комуникационни технологии (ИКТ) станаха неразделна част от ежедневието и професионалния ни живот. Разбира се, те оказват огромно влияние и върху познавателната дейност и образователния процес.

Първоначално вярвахме, че масовото навлизане на ИКТ в образователната сфера ще доведе до повишаване качеството на преподаване и учене, още повече, че станахме свидетели на появата на дигиталното поколение, чийто живот е неразривно свързан с тези технологии. Очакванията бяха, че след като преподаваме на дигитални деца, ИКТ ще бъдат свързващото звено, което ще заглади задълбочаващата се разлика между поколенията. Напоследък обаче, все по-често си задаваме въпроса: „Наистина ли ИКТ, които използвам в класната стая, ми помагат да бъда по-добър преподавател?“ И все по-често не сме сигурни в отговора... Тук възниква и още един въпрос: „Дали това, което ние, преподавателите, считаме за технологична новост в класната стая, се възприема като такава от обучаваните?“ В този доклад е направен опит да се анализира позицията на основните участници в учебния процес спрямо ИКТ и да се дефинират ролята на преподавателя и ролята на ИКТ в технологично-базираното обучение в контекста на очакванията, предпочитанията и характерните особености на съвременните обучавани – децата на Дигиталната революция.

Само преди десетилетие с въодушевление дискутирахме, че информационното общество е вече факт и ние сме негови граждани.  Основната двигателна сила на това общество са ИКТ и съвсем естествено, иновациите в областта на образованието бяха фокусирани основно към технологичните промени. И тъй като дигиталната надпревара протече с главозамайваща скорост и постигна още по-главозамайващи резултати, промените, които тя предизвика у децата ни, останаха дълго време незабелязани и подценявани – докато не стана ясно, че когато говорим за съвременните младежи и тийнейджъри, богатата обща култура, трайните и задълбочени знания, мотивацията, упоритостта и старанието са вече легенда.

Образователната ни система среща сериозен проблем в обучението на съвременните деца и причината не се крие в техните понижени възможности. И тъй като проблемът не е от вчера, проблемните ученици стигнаха и до студентските скамейки и се превърнаха в проблемни студенти. 

Ако се опитаме да разграничим участниците в образователния процес във висшето училище, визирайки позицията им спрямо информационните технологии, можем да дефинираме три основни групи: онези, които посрещнаха Дигиталната революция (основната част от преподавателския състав), онези, които са родени по време на Дигиталната революция (настоящите студенти и най-младите представители на преподавателския състав) и родените в Дигитален свят (студентите, които ще влязат в лекционните зали след година-две). И ако в момента усещаме, че между нас,  преподавателите, и нашите студенти е зейнала пропаст, много скоро ще установим, че пропастта е станала още по-голяма и това не бива да ни учудва – докато ние сме се учили да използваме ИКТ (и все още свикваме с тях), нашите бъдещи студенти ги приемат за даденост и нещо, без което ежедневието им е немислимо.

Защо е необходимо такова разграничение? Най-малкото, за да изясним отношението към технологиите в учебния процес. Преди да твърдим, че използваме ИКТ в преподавателската си работа, трябва да сме наясно дали това, което ние наричаме „технология“, се възприема от студентите ни като такава. За бъдещите ни студенти компютрите, мобилните телефони и WEB не са технологии. Те са нещо като пътищата, електричеството и водоснабдяването – винаги са били наоколо. За роденото в Дигитален свят поколение е съвсем естествено да не се интересува как работи дадена ИКТ и най-вече да не се впечатлява от нея –  просто я използва и то по най-лесния и прост начин – без да се задълбочава. А ние се опитваме да направим преподаването си атрактивно като използваме компютър, мултимедийни приложения и устройства, Мрежата и мобилните технологии и се удивляваме от липсата на ефект...

Взаимодействието с дигиталните технологии е развило у настоящите ни (и в още по-голяма степен у бъдещите ни) студенти следните качества:

  • бързина и многоканалност при обработката на информация, което развива умения по-скоро за сканиране, отколкото за усвояване;
  • адаптират се към технологиите както никое друго поколение преди тях;
  • предпочитат интерактивни взаимодействия пред това да бъдат пасивни слушатели и потребители на съдържание; 
  • многозадачност – човекът е биологично неспособен да поддържа внимание към няколко неща едновременно, а „дигиталните деца“ непрекъснато се опитват да го правят и крайният резултат е липса на концентрация;
  • нелинейно визуално мислене, формирано от взаимодействието с WEB и компютърните игри;
  • визуално-кинетичен стил на учене – реагират по-добре на визуална, отколкото на текстова информация и учат по-добре „от първа ръка“ - чрез опит;
  • очакване за непрекъсната свързаност (WEB, мобилни мрежи) и своевременен достъп до разнообразни информационни източници. Но „свързаността“ е равнозначна на непрекъснато прекъсване на нормалната дейност и също допринася за загубата на концентрация;
  • скептицизъм и интелектуална неангажираност – показват пълна липса на респект към науката и класическите източници на знания, към старшинството, опита и квалификацията. Някои специалисти изказват опасения, че образованието и кариерата ще играят нищожна роля в живота им.

Сблъсквайки се с промените, които наблюдаваме у нашите обучавани, и търсейки причините за провала си като преподаватели (защото, когато сме направили всичко възможно да споделим знанията си и не виждаме отсреща очаквания резултат, е съвсем естествено да се чувстваме провалени), често сме склонни да посочваме като главен виновник прекомерното общуване на студентите с дигиталните технологии  и някак встрани остава въпросът: „А как използването на технологии в преподаването се отрази на нас – преподавателите?“

Когато заговорихме за технологии в обучението, ние взехме думата “технологии” твърде присърце. Създадохме системи за електронно обучение, снабдихме всяка зала с мултимедиен проектор, научихме се да работим с презентационен софтуер, пренесохме лекциите на слайдове и станахме модерни и технологично обезпечени преподаватели.

В началото беше вдъхновяващо – както за нас, така и за студентите (да не забравяме, обаче, че това бяха студенти, които заемаха същата като нашата позиция спрямо ИКТ – за тях бяха нещо ново и непознато), но семестър след семестър свикнахме да разчитаме на технологиите и от добър помощник  ги оставихме да се превърнат в лош водач.

Най-напред престанахме да се подготвяме старателно за лекция – имаме си презентация и винаги можем да погледнем скришом към екрана на лаптопа и да се подсетим за последователността на материала. И още по-лошо – можем директно да четем от плътно изпълнения с текст слайд... След това престанахме да пишем по дъската – нали си имаме слайдове със схеми, формули, решения на задачи и т.н.? Продължихме по-нататък – качихме презентациите в системите за електронно обучение, накрая прехвърлихме гореописаната практика и към упражненията...

А междувременно на скамейките седна новото поколение студенти и станахме свидетели на пасивност, вместо участие, на отегчение, вместо интерес и на присъствие само за създаване на добро впечатление.

Тук трябва да се отбележи, че традиционната образователна система е изградена въз основа на предпоставката, че информацията, респективно знанието, е дефицит и преди Интернет експлозията това действително беше така. По време на първата фаза от еволюцията на WEB, информацията стана всичко друго, но не и оскъдна. А в момента, когато втората фаза WEB 2.0 е вече факт и информацията е достъпна в реално време, до всяко устройство, във всякакъв формат, преподаването не бива да се мотивира от нейната липса, а по-скоро от необходимостта от бързото й анализиране, пресяване, сортиране и употреба. [1] При това положение преразказването на текстови слайдове, вече публикувани от нас самите в WEB, дали може да се определи като подходяща форма на преподаване в съвременния контекст?

Като преподаватели ние преследваме една неизменна цел и тя е научаването и може би е добре преди да посегнем към технологиите, за да улесним преподаването,  да обърнем внимание на една мисъл на Roger Schank: “Ученето и технологията могат да бъдат свързани само тогава, когато технологията дава възможност да се научи нещо, което не може да бъде научено по друг начин. Нека да се замислим повече за ученето и по-малко за технологиите.“[2]

Какво всъщност вдъхновява и мотивира съвременния студент? За да си отговорим, първо трябва да си зададем още един въпрос: Къде прекарва той почти цялото си свободно време?  А отговорът е: в Мрежата. Фактът, че тя се превърна от хранилище на ресурси в пространство, където потребителите формират виртуални общности, споделят ресурси, мнения и идеи, създават съдържание, коментират проблеми, предлагат решения, забавляват се – всичко онова, което вършат в реалния живот при осъществяване на социалните си контакти, я направи примамливо място, където нашите студенти стопроцентово ангажирани, ентусиазирани и креативни, поглъщат огромни количества информация, активно участват в различни форми на комуникация и изразяват възгледите и мнението си с далеч по-голямо желание, отколкото в университетските задания. Ако трябва да опишем всичко това с една дума, най-подходящата би била: взаимодействие. А дали го постигаме в учебната зала?

Промени се парадигмата на ученето в Мрежата. Както споделя Stephen Downes: “Доколкото съществува съдържание – то е повече използвано, отколкото усвоявано и е по-вероятно да е създадено от обучавани, отколкото от автори на курс.”[3] За последното красноречиво свидетелства грандиозният успех на неформалните „борси“ за учебни ресурси pomagalo.com (162 400 ресурса, отчетени на 05.07.12) и referati.org (58 713 ресурса, отчетени на 05.07.12).

Социалните мрежи и блог-пространството са любимите виртуални места на дигиталното поколение и ако преподавателят иска да бъде чут и забелязан от своите студенти, той трябва да ги открие именно там, където са най-активни и мотивирани и да ги предизвика да създават съдържание не само за развлечение, но и като форма на учене.

Когато се обмисля използване на ИКТ в учебния процес, задължително трябва да се вземат под внимание и следните фактори, които играят решаваща роля в живота на съвременния студент: свързаност, скорост, мобилност. Студентите ни очакват да имат високоскоростен достъп до Мрежата по всяко време и от всяко място в кампуса, а компютърното оборудване в учебните зали може да се превърне в истинско технологично предизвикателство – морално остарелите хардуер, операционни системи или версии на използваните софтуерни продукти няма да вдъхновят обучаваните, напротив – ще предизвикат ирония и ще засилят и без това присъщия им скептицизъм.

Освен това, трябва да се има предвид, че само по себе си, използването на ИКТ в системата на висшето образование, няма да подобри качеството нито на преподаването, нито на ученето. ИКТ в обучението ще имат успех, само ако се съчетаят с адекватни към стила на учене на дигиталния студент педагогически сценарии и учебно съдържание.

Специалистите по електронно обучение отдавна са стигнали до извода, че електронно учебно съдържание не може да се създаде като просто се прехвърли съответният учебен материал от хартиен носител в електронен формат. За да съответства на очакванията, навиците и стила на учене на съвременния студент, учебният ресурс трябва да бъде високо интерактивен и богат на качествена визуална информация – изображения, анимации, видеоклипове, както и на елементи, изискващи активно участие от страна на обучавания – симулатори, интерактивни тестове, обучаващи стратегически и ролеви игри и др., а такъв тип съдържание изисква не само усилена и продължителна технологична разработка, но и внимателно проектиране на педагогически сценарии и изисква сформиране на интердисциплинарни екипи със задължително педагогическо участие – нещо, към което академичната общност има все още неизяснено отношение.

Когато говорим за иновационни технологии в обучението, не бива да възприемаме думата “технологии” твърде буквално. Оборудването на всяка учебна зала с мултимедиен проектор, интерактивна дъска и други модерни дигитални устройства, дигитализацията на учебния процес и на учебното съдържание, ако се реализират и впоследствие използват самоцелно, няма да възвърнат на студентите желанието да се обучават.

Преподавателят, макар и използвайки активно ИКТ, трябва да застава пред студентите си с ясното съзнание, че не технологиите, а той самият – със своето присъствие, поведение, отношение и дори репутация, ще направи часа атрактивен и интересен  за обучаваните.

И за да постигне това, не е достатъчно да бъде само добър оратор, но и добър режисьор на учебния час, а задачата му е първо да заинтригува аудиторията си, да задържи вниманието  й, после да  убеди слушателите си, че нещата, които им представя са важни за тях и накрая – да остави усещането, че тези 45 минути не са поредното безмислено пропиляно време.

Според една мисъл на Maya Angelou “Хората ще забравят какво сте казали, хората ще забравят какво сте направили, но никога няма да забравят как сте  ги накарали да се почувстват.”[4] В този смисъл, ролята на преподавателя трябва да остане първостепенна за провеждането на учебния процес, дори и в един Дигитален свят.

Ако все пак държим да използваме ИКТ в учебния процес, трябва от самото начало да сме нясно с правилната им роля, а тя е – да бъдат декора и специалните ефекти, на фона на които се развива действието на един учебен час. Главното действащо лице сме ние – преподавателите, а защо да не поканим на сцената и самите студенти?

През миналия век са правени редица опити за внедряване на технологиии в обучението и за съжаление, много от тях са претърпели провал, защото и най-добрата технология, използвана неправилно, ще доведе до нежелани резултати. На последното ставаме свидетели ежедневно, наблюдавайки как децата ни пилеят времето си в Интернет. Неуспехът на технологиите в обучението обикновено се развива по следния сценарий [5]:

  • залагат се високи очаквания за подобряване – както на преподаването, така и на ученето;
  • отделя се много време за обучение на преподавателския състав, придобиват се много умения за работа с новата технология;
  • вследствие на лоша организация, внедрените технологии се използват разпокъсано и не толкова масово, колкото се е очаквало;
  • оказва се, че полза от технологията няма, обвиняват се преподавателите, отправя се призив за повече обучение на преподавателския състав;
  • междувременно навлизат нови технологии.

Трябва да се има предвид, че бъдещото поколение студенти ще се адаптират към новите технологии много по-бързо от своите преподаватели и една от пречките за успеха на ИКТ може да се окаже недостатъчната технологична грамотност на преподавателския състав. Когато застане пред обучаваните, преподавателят трябва да бъде абсолютно уверен и фамилиарен с ИКТ, които ще ползва в учебната зала. Дори и най-малката проява на неувереност и некомпетентност ще предизвикат негативно отношение и скептицизъм.

Друга, и по-сериозна пречка може да бъде, както бе дискутирано по-горе, неправилното разбиране на ролята на ИКТ в обучението. Затова е особено важно университетите да предприемат политика на подготовка на преподавателите за използване на ИКТ, като се наблегне основно на модерните педагогически техники, съобразени със стила на учене на съвременните студенти и като се очертае съвсем ясно позицията на технологиите в учебния процес, а именно – те са средство за подпомагане на обучението, а не за неговото провеждане. Ролята на преподавателя не бива да бъде изместена от технологиите. 

 

Литература

1. Chambers, J. Forbes Commentary, 2008, available online at: http://www.forbes.com/2008/01/23/solutions-education-chambers-oped-cx_sli_0123chambers.html

2. Schank, Roger C. Learning is Still the Same. eLearn Magazine, 2010, available online at: http://www.elearnmag.org/subpage.cfm?section=opinion&article=129-1

3. Downes, S. eLearning 2.0. eLearn Magazine, 2005, Online 10/17/2005.

4. http://www.goodreads.com/author/quotes/3503.Maya_Angelou

5. Cuban, L. Oversold and underused: Computers in the classroom, Harvard Univ Press, 2001.


 Коментари 

- - -

Умее да ни забавлява нашата Андрейка

Днес цял следобед мама и тати са по компютрите, детето кротко игра, гледа филмчета, но вечерта реши, че иска да играе с някой друг...

Покани "гости" и ги нареди на дивана - магарето, Чебурашка, кучето, жабата-възглавница... Сложи си фиба в косата, "гримира" се, "парфюмира" се, обу високите чехли, пусна Blackmore's Night -  Dandelion Wine (любопитно е как успява да намери любимите си песни в 30-те плейлист-а на Foobar-а...) и каза, че чака да дойде принц Антонио (?!?) и да танцува с него...

Поради липса на друг мъж в къщата, тати трябваше да играе ролята на принца - извъртяха един танц, но тати пак седна на компютъра...

Андрейка започна да се сърди - "Искам принц Антонио дойде танцуваме!"

Аз предложих - "Хайде маме, аз да бъда принца, ще си сложа даже и широкопола шапка..."

"Не!" - отсича Андрея - "Ти си женска, не ставаш за мен! Тати е мъжки - с него трябва танцувам!"

Хъх...


 Коментари 

- - -

Е, като почнах, че не мога да се спра

Сега ще споделя как използвам FIMO-то за съвсем практични цели

Най-най- практичната употреба беше за ремонт на две порцеланови чаши, на които много държа.

И при двете се получи спукване на дръжката без отлепяне - т.е. дръжката си е там, но ако понатиснеш малко и е заминала.

Реших да опитам да използвам FIMO-то за ремонт и взе че стана - едната чаша, по-скоро дръжката й, вече 2 години ми служи вярно и още си е на мястото

Втората чаша я правих наскоро, но и тя се държи стабилно:

Сега ще покажа как едно тривиално нещо като поставка за ножове, на която се мъдри надпис "Elite"/ "Sapir" може да те посрещне весело, когато посегнеш към него

 

Това са пък едни ... не знам как да ги нарека, но са от магазин за 1 лев. Просто видях потенциала в тях и ето какво стана:


 Коментари 

- - -

Както споменах в предния постинг, преди 2 години се запознах с вече доста популярния материал FIMO. Гледам - даже и във Фейс-а са  направили група на любителите на тази материя

Но моето познанство с този вид материал се датира доста назад във времето.

Преди години - в началото на '88-ма (23 оттогава!) една моя колежка и приятелка ходи на екскурзия до Германия. Такова пътуване си беше събитие велико и тя, естествено, ме попита какво искам да ми донесе. Аз начаса рекох: "SURALIN"! Това беше тогавашната полимерна глина, бях чувала за нея и изгарях от желание да се сдобия с такова нещо! Най-любопитното е, че в нета (поне на пръв поглед) няма инфо за този материал. Явно вече отдавна не се произвежда под това име. Можеше не само да се пече във фурна, но и да се вари.

Донесе ми! И се почна едно правене на обеци, колиета, гривни и брошки, всякакви цветове и модели! Носех, подарявах - беше  луд купон - хората не бяха виждали такова нещо и нямаше начин да останеш незабелязан с "бижутата" си

Е, материалът свърши, завъртя ме животът, но през '98-ма се запознах с един собственик на керамична фабрика и си купих от него малко полупорцелан. Обади се носталгията, хареса ми да си поизцапам пак ръцете с глина и известно време правих брошки, колиета и обеци, но там печенето става сложно - ходех да пека в завода за огнеупорни тухли. Попродадох някоя и друга дрънкулка, не забогатях и след като се отдадох на академична кариера, пак затворих в килера този занаят 

Дали пък е случайно, че точно през 2009, след като споделих отново обзелата ме носталгия по пластичните материали, една приятелка ми каза, че в комплекс "Евас" има книжарница за художници и там продават един подобен на суралина материал.

Начаса хукнах и като държана на въже започнах да майсторя във всеки свободен миг

Пак си направих цял комплект "бижута" и разни дреболийки за украса из дома.

Ето някои от нещата:

За протокола - това са миниатюрни розички, снимани са много отблизо (увеличението е около 2 пъти) и се виждат даже отпечатъците от пръстите ми

Още рози:

Колие за Андрейка:

Гривничка:

Някакви усуканици:

Рециклиран "комплект" - шише от парфюм с бурканче от крем

Декорация на свещник (размерът е 1:1):

Това също е бивше шишенце от парфюм:

 

А това отново е бивша кутийка от крем:

За протокола - каренцето е част от друго мое хоби - плетенето на една кука

Пак декорация към свещник:

Поглед отгоре:

Това пък са едни висулки, окачени над кухненския плот, които ме разведряват, докато приготвям вечерята

Е, напоследък съм позарязала тези занимания, но Янка ми е достоен наследник. Сега тя майстори и е окупирала FIMO-то у дома. И тя се кипри с направени от нея "бижута", и тя подарява на приятелките си - крушата не пада по-далеч от дървото


 Коментари 11

- - -

 

+++
Дизайн, CSS, PHP, HTML реализация - Недко